Адолф  Хитлер

Идеологична биография

от проф. д-­р Любомир Владикин

_______

 Той е най­-великият човек на нашата епоха. Неговите сънародници го считат за изпратен им от Провидението‚ за да извърши чудото на едно национално възкресение: да осъществи хилядолетната мечта на германските кайзери – обединението на всички немци в един Райх – и да издигне германския народ от безправието и мизерията на Версайския диктат до висините на чутовен победител и неоспорван водач на нова Европа. – Враговете му треперят от него и всичко биха дали да го премахнат от света‚ защото вярват‚ че без него ще изчезне чудото на германската мощ. Те го обсипват с хули‚ за да заглушат съзнанието си за неговото недостижимо превъзходство. – Приятелските нему народи следят с затаен дъх стъпка по стъпка живота и делата му‚ защото чувствуват‚ че с неговата звезда е свързана и тяхната съдба. Много рядко е имало в историята на света личност‚ която да събира в себе си погледите и съдбините на петте континента.

Човекът‚ който овладя сърцата на цял един народ‚ не чрез принуда‚ а с доброволно следване; който пробуди народния дух към творчески труд‚ за да извоюва отново благоденствие; който му вдъхна вяра в неговата историческа мисия всред другите народи; който от унизените във Версайл направи световни ръководители – този необикновен човек вече прекрачи границата на своята родина и поведе измъчените от неправди европейски народи към солидарност‚ искрено приятелство‚ взаимно зачитане и подпомагане‚ общо благоденствие в един вечен мир. Но водачът на Нова Европа‚ макар и вожд на най-­могъщата войска на света‚ не изпъква пред нас като завоевател и повелител‚ а като пророк на новия ред‚ на истината и справедливостта.

Много часове и много страници са нужни‚ за да се изброят борбите‚ подвизите‚ резултатите от преустройството на целия духовен‚ социален‚ стопански и държавен живот на Германия‚ извършени от Адолф Хитлер и неговите сътрудници‚ които той създаде духовно в кадрите на Националсоциалистическото движение. Тези дела‚ които надминаха всички човешки възможности‚ що историята познава‚ и които наблюдателят би приписал на един необикновен гений или свръхчовек – все пак са дело на един народен син‚ изникнал из най-­ниските недра на своя народ‚ изпитал всички горчивини на обикновения човешки живот‚ борил се с години наред за хляб и правда‚ както милиони други ... но и с тайния Божи знак на челото‚ който го прави един между всички.

Личността на Адолф Хитлер е рядък Божи дар. Неговият идеализъм привлича като магнит младежта и всичко честно се стича към него. Но той не само привлича‚ а свързва хората с вярно и вечно другарство. Той не заслепява отначало‚ за да разочарова отпосле – защото е искрен в думите и делата си‚ а неговият живот е въплъщение на учението му. Затова всички негови сътрудници и последователи са му всецяло предани‚ с онази обич и вяра‚ които бликат направо от сърцето‚ а не са пресметнати изводи от предпоставени условности.

Към привлекателната сила на човека Адолф Хитлер се прибавя завладяващата духовна мощ на идеолога­-апостол и на държавника-­творец. Всеки германец лесно може да си даде сметка що е Хитлер за него и за милиони като него – стига само да си припомним мрачните 14 години‚ от края на Световната война до съставянето на националсоциалистическото правителство. Хитлер вдигна от праха погазеното бойно знаме и създаде нова‚ още по­мощна армия; поруганата във Версайл и Женева национална чест се възправи горда и самоуверена повече от всеки друг път; милиони безработни постепенно се възвърнаха към радостите на честния труд и нуждата като сутринна дрезгавина изчезна от германските градове и села. Загасените от частния капитал фабрични комини запушиха отново; националсоциалистическата икономика откри неподозирани нови възможности за стопански възход на творческия труд на нацията. Който познава живота в Германия‚ преди Хитлер да вземе властта и няколко години след това‚ остава смаян от чудотворното заместване на мизерията с рядко благосъстояние.

Но не само в областта на стопанския живот. Материалното благоденствие без идеализъм‚ без духовен живот‚ е не само невъзможно за дълго време‚ но принизява личността и народа до нивото на блажено вегетиращо животно. В цялостното учение на Хитлер‚ материалното е само основа на духовното! Затова той полагаше винаги големи усилия да възвиси германеца духовно; да го възвърне към здравите традиции на полузабравения истински германски бит; да развие и укрепи гражданските му добродетели: да възкреси честта и храбростта на тевтонските рицари; да вдъхне всекиму вяра в силата на правдата и справедливостта – всеки трябва твърдо да бъде уверен‚ че ще му се въздаде точно според заслугите към общността‚ без властнически прищявки и лицеприятие. Още през пролетта на 1931 година Хитлер основава училище за млади водачи – "Райхсфюрершуле" – гдето най­-даровитите младежи‚ без никакъв оглед към материалното или общественото им положение‚ се обучаваха умствено‚ духовно и физически‚ за да станат достойни водачи на народа‚ като заемат ръководни места в държавната администрация. По-­късно‚ като шеф на правителството‚ Хитлер разви още повече тази своя основна мисъл‚ която е истинския фундамент на равенството‚ на справедливото отдаване "всекиму неговото"‚ т.е. всекиму според заслугите и способностите. Така‚ чрез проповед‚ чрез упорито обучение и личен пример‚ Хитлер и неговите сътрудници успяха да създадат в Германия новия човек – гражданинът на новата държава.

Личните качества на Адолф Хитлер‚ които останаха неизменно чисти през всички премеждия на дългогодишната му политическа борба‚ както и непоколебимата твърдост и безукорна честност на характера му‚ съчетани с блестящите резултати на неговата обществена и държавническа дейност‚ изградиха у германския народ един култ към личността на Фюрера‚ една безгранична вяра в непогрешимостта на решенията му и сляпо осланяне на неговата гениална интуиция. Този политически мистицизъм на германеца и на германския народ към Фюрера‚ не е чужд и на самия Хитлер – при всяко съдбоносно начинание‚ при всяко смело решение‚ той призовава Божията помощ или благодари на Провидението. Мистицизмът е присъщ на всяко голямо духовно движение‚ но в национал­социализма и в личността на Адолф Хитлер той е особено силно подчертан. Затова национал­социализмът е не само политико­философско учение‚ но и нова политическа религия.

Вярващ в Бога‚ убеден в светостта на своето дело‚ той го осъществява с религиозен фанатизъм – затова трябва да вярваме‚ в обещанията му за нов ред в Европа – където държавите ще получат националните си граници и така успокоените народи ще се предадат на мирно творчество; където трудът ще замести златото‚ а капиталът ще бъде впрегнат в ралото на националното производство; където ще разполага народната воля‚ а не тайната ръка на масонството и еврейството; където цялата икономика ще бъде поставена на съвсем нови начала‚ съобразно с интересите на народната общност‚ а не в полза само на спекулиращия индивид. От това стопанско преустройство ще последва само по себе си така силно желаната от народите социална справедливост. Идеологичният фанатизъм и мистичната вяра в съдбовното му призвание са най­голямата гаранция‚ че чудната приспособителна способност на либерализма и на всичките му сателити не ще успее да превземе Нова Европа с помощта на новия Троянски кон.

Пламенен борец‚ неотстъпчив доктринер‚ динамичен организатор – Хитлер е същевременно разсъдлив‚ планомерен‚ тактичен. Съдейки по неговата стоманена воля и по смелата ръка‚ що изпълнява взетите решения‚ повърхностният или пристрастен наблюдател е склонен да вижда в Хитлер един суров човек. Но тези‚ които го познават отблизо‚ са дълбоко трогнати от неговото добро сърце и от неговата човечност. Верен и нежно внимателен към своите сътрудници и приятели‚ признателен за сторените му обществени и лични услуги‚ той е напълно чужд на старите парламентарни йезуитски похвати – да пренебрегва верните‚ за да прави от враговете приятели‚ да противопоставя едни на други‚ да разделя – за да владее – защото всичко това е излишно: за него верността е вярност‚ приятелството – приятелство‚ а владеенето е резултат от доброто следване и доброволно подчиняване.

Макар решителен и безстрашен‚ Хитлер никога не взема крайно решение и не започва борба‚ преди да е изчерпал всички благоразумни мирни средства за разбирателство. Тази съществена черта у Фюрера трябва добре да се схване‚ за да ни станат ясни множество негови решения от вътрешен и международен характер. Ето няколко примери: При първият опит за национална революция в Мюнхен‚ той предпочете да се споразумее с фон Кар и Геслер‚ отколкото да ги обезвреди по насилствен начин; преди да мине към строги мерки‚ Хитлер се помъчи в един 5­часов разговор да вразуми бунтовника Рьом и да си възвърне верността му; във външната политика: паметни са неговите неуморни усилия да се споразумее миролюбиво с Англия и Франция‚ та дори и с Полша; пактът с Югославия говори за грижата на Хитлер да избегне една нова война‚ макар и с нищожна във военно отношение държава; а търпението му към болшевишките провокации беше феноменално! Отлагането на въздушните нападения над Англия и заклинанията към лондонските властници – да не предизвикват убийства и разорения над мирното гражданско население‚ прехвърля вината тъкмо върху онези‚ които все за християнско човеколюбие говорят. Много характерно от психологично гледище беше неколкократното предупреждение на германското главно командуване към коменданта на Варшава и към населението преди да започне въздушната бомбардировка на града – първата от този род. Повечето пъти добротата и човеколюбието на Фюрера не са били достатъчно оценявани. Повечето пъти враговете са злоупотребявали с тях и – това е върхът на юдео­-масонското лицемерие – след като съзнателно го предизвикват да действува смело и сурово‚ започват от всички страни да го замерят с укори за жестокост и безчовечие!

В своята 14­годишна организационна борба‚ Хитлер съчетаваше неизчерпаема енергия със спокойна планомерност и такт. Най­-напред той изкова оръжието си – Националсоциалистическото движение. Срази своите най­-зли и принципно непримирими врагове – марксизъм‚ либерализъм‚ еврейство и масонство – но всички останали преобрази и прие в своята народна общност. Той считаше спечелени за своето учение тези‚ които се присъединиха към Движението‚ докато то беше в опозиция и не можеше да раздава никакви блага. След вземането на властта‚ притокът стана бърз и многоброен – между новодошлите имаше и множество идеалисти‚ които не се приспособяваха с цел да изкористят новата конюнктура‚ а се присъединяваха искрено. Все пак‚ обаче‚ отделянето на тежките житни зърна от ветрогонната плява беше дълга и отговорна работа‚ която биде поверена на Партията и на времето. Основното начало бе и остава: крайната цел е всеки германец да стане член на народната общност. Това значи‚ че никой желаещ да се присъедини към общността не трябва да бъде отблъснат‚ освен онези малцинства‚ които идват с предварително нечисти намерения. Но тази тенденция се кръстосва със задължението: същността на национал­социализма да се запази чиста и крепка‚ като не се позволява на разнородни‚ несигурни или малоценни елементи да нахълтат масово и да изменят фактически не само състава‚ но и духовния образ на Движението. Тази трудна задача Хитлер разреши‚ като възложи на Партията да извърши внимателна проверка на новодошлите. Всички приобщени са народни другари и членове на народната общност‚ но не всички са призвани да управляват. Обаче‚ управляващият елит не е затворена каста – той непрестанно се попълва от свежите струи на народната общност‚ само че по пътя на качествения и политически подбор. Тъкмо този момент затвърдява народовластническото начало у национал­социализма и‚ поради неговата особена важност‚ ще цитирам самата формулировка на Фюрера‚ дадена в заключителната му реч пред партийния конгрес‚ на 16 септември 1935 година:

 –"Щом задачата на Партията е да образува една организация‚ в която политическият подбор на нацията да намира своето постоянно и вечно попълване‚ тогава тя е длъжна да се грижи‚ щото държавното ръководство да има един светогледно стабилен характер. Следователно‚ на Партията се налага историческата повеля: да създава в своята среда предпоставките за стабилизирането на водачеството в държавата‚ чрез подбор‚ обучение и отстояване на това водачество. В тази своя работа‚ Партията ще се ръководи от правилото‚ че всички германци трябва да бъдат възпитани в национал­социализъм; че най­-добрите национал­социалисти трябва да станат членове на Партията и че най­-добрите партийни членове трябва да поемат водачеството на държавата".

Tака Хитлер преобразува не само целия стопански и социален живот‚ поставяйки го на съвсем нови основни начала‚ но постигна и най­-трудното – в заветите на своята идеология той превъзпита затворения в себе си егоистичен човек на либералистичната епоха и го превърна в народен другар‚ който е човекът с новия светоглед‚ гражданинът на новата демокрация‚ квасът на новия ред в Европа и в света. Този именно нов човек беше и е в състояние да осъществи стопанските и социалните реформи – да запази частната собственост‚ но да я постави в служба на общността; да издигне пренебрегваното и експлоатирано селячество до централен стълб на новата държава‚ за да бъде извор на свежа и расово чиста кръв за нацията и опора на прехраната и; да подчини капитала на труда и да направи творческия човешки труд обществен дълг‚ лична и национална чест‚ радост и красота на живота.

Цялото това голямо и всестранно преустройство – което е същината на национал­социалистическата революция и чиито бляскави резултати достигнаха крайните човешки възможни постижения – е дело на Адолф Хитлер и на неговата 20 ­годишна идеологична борба. Сам борец с необикновена издръжливост‚ той непрекъснато държи бодри духовете на своите сътрудници и иска от тях неуморна и всеотдайна служба на народа – искане не по заповед‚ а с авторитета на личния пример.

В частния си живот Хитлер е образец на новия човек. Той винаги съгласува делата с думите си. Безукорно чист в нравите‚ мисълта и действията си‚ той е чужд на нашите обикновени страсти и забавления. Неговата голяма‚ дори аскетична скромност е вродена – иначе не можем да си обясним липсата на съществена промяна във външната обстановка на живота му‚ от времето‚ когато беше беден водач на една опозиционна и преследвана партия и живееше в две мебелирани стаи в дома на един мюнхенски работник‚ и сега‚ когато огромното съкровище на Райха е под ръката му. Неговото облекло‚ съчетаващо войнишката строгост с работническото удобство‚ остава неизменно същото‚ въпреки всичките промени в общественото положение. Той не получава от държавата никаква заплата; в миналото добиваше приходите си само от личен писателски труд‚ а сега главно от вече написани трудове‚ които се препечатват. И тези свои частни средства Хитлер употребява за обществени и народополезни цели – където има нужда от помощ‚ Фюрерът пръв се явява с щедрата си ръка. Той живее почти като аскет – храни се само с растителна храна‚ не пие никакъв алкохол‚ не употребява кафе‚ не пуши‚ не се развлича с никакви игри. Цялото си време и цялата си енергия посвещава само на своята обществена работа. Любовта и грижите‚ които всеки човек отдава на своето семейство‚ Хитлер посвещава на германския народ. Неговият живот може да се нарече един живот за Германия.

Животът и делата на този необикновен човек станаха ключ за вникването в същината на нашето време. Той е първоизворът на национал­социализма като идеология на новата държава‚ на новия стопанско социален строй‚ на новия човек. Той осъществи своята идеология в могъщия Трети Райх. Неговото учение и неговият пример вече надхвърлят границите на Германия и обхващат народите на другите държави – тази универсалност на национал­социализма и победата срещу силите на реакцията направиха Адолф Хитлер естествен и неоспорван водач на нова Европа.

Всичко това ни задължава да опознаем живота и делото на Фюрера. Настоящата‚ предимно идеологична биография‚ има за цел да бъде едно улеснение за българския читател в тази насока. Изпълнявайки това задължение на времето‚ в което живеем ние‚ българите от обединена България‚ прибавяме към него и едно искрено удоволствие‚ защото ние сме издълбали дълбоко в сърцата си следните исторически думи на Фюрера от 4 май 1941:

"Фактът‚ че сторената на времето над България неправда се поправи‚ ме вълнува особено много‚ защото‚ след като германският народ направи възможна‚ чрез своето оръжие‚ ревизията на българските граници‚ ние имаме правото да вярваме‚ че сме изпълнили един исторически дълг към нашия верен боен другар от Световната война".

Тези думи са неръкотворният паметник на Адолф Хитлер в обединена България.

И още едно голямо основание имаме ние‚ българите‚ като народ и държава – да бъдем безкрайно признателни на Фюрера. По най­-безспорен начин вече е установено‚ че след подлата и страхотна окупация на трите балтийски държавици и след нахлуването в Бесарабия‚ болшевишкото чудовище се готвеше да се хвърли и върху България‚ и през нея – върху Дарданелите. Райхът бе принуден много неправди да преглъща‚ поне временно. Най­-после голямото търпение се изчерпа и Молотов бе поканен в Берлин да изясни намеренията на кремълските диктатори. Ще цитирам буквално думите на Фюрера‚ изказани в речта му от 3 октомври 1941‚ защото всеки българин днес и всички български поколения занапред трябва да знаят какво страшно премеждие сме преминали щастливо и дори без никакви жертви от наша страна:

– "Третият въпрос‚ казва Фюрерът‚ се отнасяше до България. Молотов поиска‚ щото Съветска Русия да получи правото да изпрати гарнизони в България‚ за да упражнява върху тази държава руска гаранция. Какво значеше това‚ ние вече достатъчно знаехме от Естония‚ Латвия и Литва. Аз се позовавах на това‚ че една такава гаранция е обусловена от желанието на страната‚ която ще приеме гаранцията. Обаче‚ не мене не ми е известно нищо за едно такова желание на България‚ затова трябва предварително да се осведомя по въпроса и да го обсъдя с моите съюзници".

След отказа на Хитлер да задоволи кървавите апетити на болшевизма‚ струпването на грамадни войскови части по източната граница на културна Европа се засили трескаво. Характерно за Хитлер‚ като човек и държавник е‚ че той не се опита да преговаря‚ претегляйки плюсовете и минусите за себе си; не се опита дори да отлага и печели време. В речта си той казва просто: "Молотов ми постави тези искания‚ но аз ги отблъснах. Аз трябваше да ги отблъсна (ich müßte sie ablehnen) и за мене беше вече ясно‚ че отсега нататък бе необходима по­-голяма предпазливост. И аз почнах грижливо да наблюдавам действията на Съветска Русия".

"Аз трябваше да ги отблъсна" – и никакви обяснения по­-нататък‚ защото Хитлер е апостол на нов ред‚ инструмент на народния дух‚ месия на Нова Европа‚ а не дипломат и държавник от школата на плутокрациите‚ които считат за гордост и заслуга да жертвуват другите‚ заради своите лични интереси. За да избегне рисковете на една голяма война‚ Хитлер трябваше само да пожертвува малката България‚ Европейска Турция и част от Европа.

Колко морален човек и колко искрен идеалист е Хитлер, се подчертава и от обстоятелството‚ че след като предвижда една предстояща борба "на живот или смърт"‚ той споделя със своя народ мъката си‚ че "тогава е трябвало да мълчи"‚ вместо веднага да заклейми и накаже безчестника; и още това‚ че е трябвало да не казва на своите войници защо ги изпраща на източната граница. Любовта към истината и презрението към лъжата вървят ръка с ръка.

В своя сляп егоизъм англо­саксонците бяха обрекли цяла Югоизточна и Средна Европа като плячка на болшевизма. Това значи: всичко източно от Холандия и Франция да се болшевизира‚ т.е. цялата интелигенция да бъде изклана след азиатски изтезания‚ а останалата част от многомилионното население да попадне под безчовечната власт на червените. Всички материални и духовни ценности на една хилядолетна култура да бъдат затрити.

От това истинско пришествие на Антихриста ни избавиха самоотвержените германски войници‚ които Адолф Хитлер‚ чрез своята дълга идеологична борба‚ подготви духовно за исполинските напрежения на Източния фронт. Райхът на Адолф Хитлер спаси нас и цяла Европа от четвъртото азиатско нахлуване‚ което щеше да бъде по­-страшно от нахлуванията на Атила‚ Чингис­хан и османлиите. Човек изтръпва като помисли какво щеше да преживее всеки един от нас‚ ако Хитлер бе изменил на своето месианство и бе пуснал болшевиците до някоя линия‚ или ако германският фронт би се огънал под напора на болшевишките пълчища! Какво щеше да стане с европейската християнска култура‚ с нашия имот‚ живот‚ семейство‚ чест‚ ако болшевишките диктатори бяха успели да осъществят плана си‚ излишно е да излагаме‚ още повече сега‚ когато множество разкрития зад червената завеса ни изпълват със студен ужас.

От ужасите на азиатското нахлуване‚ от паразитизма на международното еврейство‚ от тайното господство на световното масонство‚ от увековечаването на лицемерната демокрация‚ от експлоатацията на либералния капитализъм‚ с една дума:  от пришествието на Антихриста – ни избави Адолф Хитлер‚ който пръв‚ подобно на Зигфрид от старогерманските легенди‚ изтегли меча си против червеното чудовище‚ което бе протегнало вече лапите си към Европа‚ и посочи на своите легиони пътя на светата правда. Не война‚ като другите големи войни‚ кипи в руските степи‚ а кръстоносен поход на културна и християнска Европа‚ под водачеството на нейния месия. 

КОГАТО  СЕ  ОФОРМЯ  ХАРАКТЕРЪТ

 Адолф Хитлер произхожда от селско работническо семейство. Роден е на 20 април 1889 в градчето Браунау‚ на австро-­баварската граница‚ като син на дребен митнически чиновник. Понеже малкият Адолф проявявал голяма природна интелигентност‚ бащата го издържал с оскъдните си средства в Линцкото реално училище и мечтаел да го подготви за малко по-голям държавен чиновник от себе си. Но синът имал вродена страст към рисуване и искал да стане художник. Влечението към изкуството не пречело на Адолф да бъде добър ученик и да спечели симпатиите на учителите си‚ особено на преподавателя по отечествена история и география.

Мечтите на баща и син скоро се прекратили. На 13­годишна възраст Хитлер изгубил баща си‚ а три години по­-късно‚ и майка си.

17­годишен юноша‚ без средства и без подкрепа‚ бъдещият защитник на бедни и онеправдани трябвало да изпита всички тежести на борбата за съществувание. Поради липса на издръжка‚ напуснал гимназията и отишъл във Виена‚ с надеждата да си намери подходяща работа и да следва в тамошната художествена академия. Една дебела папка с рисунки и чертежи трябвало да му отвори вратите на академията. Някои от тези рисунки бяха обнародвани‚ късо време преди войната‚ в германското цветно списание "Труд и радост" – те са достатъчни да убедят всекиго в таланта на автора им. Обаче виенските професори отсекли‚ че кандидатът има повече дарба за архитект. От изобразителното до строителното изкуство пътят не е дълъг‚ и търсещият светлината младеж се озовал пред висшето архитектурно училище. Но не бил приет‚ защото нямал завършено средно образование – нито дарбата му‚ нито рисунките и чертежите имали някакво значение. И‚ може би затова‚ Водачът и канцлер Адолф Хитлер даде възможност на всички младежи от Третия Райх да се самоиздигат в живота и да постъпват във всички училища не само въз основа на формална диплома от гимназия‚ а преди всичко на основание на Божие свидетелство за дарба и трудолюбие. И наистина‚ в националсоциалистическа Германия мнозина работници станаха инженери от своя бранш; някогашни войници и подофицери достигнаха до генералски чин.

Вместо студент по архитектура‚ младият Хитлер става общ наемен работник по разни строежи из града. В лутане към истинския си път‚ той довършва последните си спестявания и приема каквато и да е физическа работа‚ за да изкара прехраната си. Но‚ бъркайки бетона‚ той не губи надежда един ден сам да ръководи постройки.

През свободното си време или през дните на безработица‚ Хитлер чертае за архитектите разни скици по поръчка‚ рисува за лично удоволствие и чете‚ чете всичко каквото му попадне. Неговото самолишаване от младежки разточителства‚ силна памет‚ способността да се ориентира и да подрежда в логична връзка придобитите познания – направиха от тези 6­7 години един самообразователен университет по всички общи материи‚ които влизат в обсега на един общественик. Именно чрез това и с острото наблюдаване на самия живот в онези бурни времена‚ могат да се обяснят обширните и проникновени познания на Хитлер‚ с които той борави така сигурно през времето на своята организационна и после управителна дейност. Към този самообразователен университет трябва да се прибавят и безбройните часове‚ прекарани в четене‚ през свободното време в окопите или в лазарета. Тук ми хрумва още един подобен случай – самообразованието на Бисмарк в самотата на неговото имение Шьонхаузен‚ гдето бъдещият канцлер прекара няколко години в четене и изучаване на политическата история и държавните науки. И една подробност: установено е‚ че Бисмарк не се е интересувал от историята на папите; и може би затова той отпосле се ангажира в една изтощителна и безцелна политико-­религиозна борба‚ която се счита за една от най-­големите му политически грешки.

Съдбата пожела щото в този именно период на възмъжаване и търсене път в живота‚ когато у човека се формира характерът‚ Хитлер да опознае живота и душата на работника‚ чрез непосредствено наблюдение и по собствен опит. Той преживя и дълбоко проумя всички материални и психологически причини‚ които правят работника недоволен‚ които го обезверяват‚ озлобяват и хвърлят в ожесточена класова борба. Вечната немотия и нужда; мизерната обстановка в жилището‚ лошите трудови условия; призракът на безработицата‚ който дебне всеки ден и заплашва да отнеме дори малкото късче хляб... Bсичко това отравя душата и на най­-добрия работник‚ изпълва го със завист и омраза‚ отчуждава го от обществото‚ дори от собствения му народ. А държавата‚ която поддържа този ред и бди за светостта на тъй несправедливите закони – става най-­големият и най­-силен враг на работника.

В този момент демонът на отрицанието се приближава и предлага спасение: безмилостна класова борба и разрушаване на държавата. За успеха на делото могат да бъдат погазени всички предразсъдъци и надстройки – религия и морал‚ народното стопанство‚ традиция и културни ценности‚ право и войска‚ любов към родината и национални идеали. Както капиталистите от всички нации са обединени в името на своя личен интерес‚ така и пролетариите от всички страни на света трябва да се обединят и да счупят предразсъдъка на нацията.

Този демон на отрицанието беше марксизмът. Той пресрещна младия‚ преуморен и полугладен работник и му протегна коварната си ръка‚ тъй както я е протягал на хиляди и милиони други.

Но този я отблъсна.

КОГАТО  СЕ  ОБРАЗУВА  СВЕТОГЛЕДА

         Няколко дни след постъпването му на работа‚ като общ надничар при една постройка‚ Хитлер бе поканен от неколцина другари да се запише в партийната организация. – Но аз не познавам нито същината‚ нито целите на вашата организация! – възразил непорочният новак. – Няма значене‚ отговорили му "другарите"‚ трябва да се запишеш и нищо повече! И когато самостоятелният младеж отказал да влезе слепешката в една непозната организация‚ другарите ­партийци започнали да упражняват терор над него и да го заставят да напусне постройката‚ да загуби хляба си.

Това беше първата среща с истинския марксически социализъм. Не по­ свободно убеждение‚ а чрез насилие трябвало да започне социалната справедливост! Хитлер не се задоволи само с възмущение; той пожела да открие причината. Необходимо бе да се запознае сам с марксическото учение и да прочете‚ без чужди внушения‚ същите червени книжки‚ от които работниците черпеха политическа и социална мъдрост.

Изучаването на марксическата книжнина вървеше успоредно с наблюдаването постъпките и слушането разговорите на работниците. Едни са апатични или се задоволяват с безверие и тъпа ненавист. Други‚ по­-активни и членуващи в партията‚ са въплъщение на отрицание и омраза – те ругаят всичко минало и настояще. Със свойствените на всички марксисти цинизъм и повърхностност – същите‚ които и ние познаваме от нашите комунисти – "другарите" не оставят нищо неопетнено.

Работникът Хитлер отначало е смаян от този нов‚ непознат нему свят. Неговите знания по отечествена история му казват‚ че фактите стоят по­-иначе. Моралът на бащината къща и вродената любов към родината негодуваха в душата му. И у него възниква въпросът: Защо тези негови другари мислят и чувствуват различно? Сами по себе си те не са лоши‚ нито покварени хора. – Очевидно‚ заразата идваше отвън. За да я опознае‚ Хитлер почна да посещава работническите събрания‚ манифестации‚ клубни беседи‚ групови разговори – и скоро изучи строежа и похватите на цялата марксическа машинария за обработване и отравяне душата на германския работник.

Така‚ Хитлер незабелязано влезе в крепостта на бъдещите си противници‚ за да разучи подробно силите и разположението им.

За разлика от мнозина други‚ Хитлер не се задоволи с опознаването само едната страна на медала. Неговата правдива натура искаше да узнае цялостната истина. Другата половина беше обвинителен акт срещу цялата капиталистическа и либерално­парламентарна система на частното предприятие‚ на личния и обществен морал‚ на социалното устройство и на държавното управление. Работникът Хитлер изпита на гърба си и другата крайност – егоизма на индивидуалистичното възпитания гражданин‚ алчността на капиталиста‚ безчовечността на жадния за печалби предприемач. И над всичко отгоре – демократичната държава‚ която бдеше за светостта на формалния закон‚ и беше глуха и сляпа за всичко останало. Нейният парламент напразно се кичеше с хубавото име "народно представителство" – в действителност той беше пародия на народна воля‚ безплодно словоборство‚ ако не и нещо по-­лошо: прикритие на социалните неправди и на политическото безсилие.

Изоставените от държавата работници не бяха ли прави да се погрижат сами за подобрение на участта си? И щом капиталистът и целия либералистичен строй изобщо не отстъпят никога доброволно и по разум‚ не следва ли логично‚ че единственият изход е борбата?

Но тази държава е рамката на нацията. Тя ни обособява и пази от външните врагове. Тя ни е завещана от деди и бащи‚ като голямо и незаменимо материално и духовно наследство на хиляди поколения преди нас‚ което ние трябва да предадем неразрушено и даже уголемено на хилядите поколения след нас? Нали външните врагове на германското отечество биха желали същото – разрушаване на националното наследство?...

Хитлер преживяваше една дълбока и продължителна душевна борба. Отговорът трябваше да бъде намерен‚ и то не готов – какъвто го поднасяха брошурите и речите на червените отровители – а издирен наново‚ непосредствено в живота. Не оставаше друго‚ освен да се изучат‚ на практика и на теория‚ всички обществени фактори – държавно и стопанско устройство‚ идеологически течения‚ партийни организации‚ парламент.

Новото‚ което претендираше да обнови обществения живот‚ беше социал­демокрацията. В действителност тя се оказа злокачествена смесица от либерализъм и марксизъм. Работническите синдикати‚ създадени уж за извоюване по­добри трудови условия‚ бяха престанали да следват същинската си задача – сама по себе си добра и необходима – и станаха бойно оръжие в ръцете на скритите сили за една съсипателна класова борба. Не се целеше подобрение в положението на работника‚ а преди всичко – разрушаване на държавата‚ съсипване на народното стопанство‚ развращаване на масите‚ погазване на нацията и нейните духовни ценности‚ превръщане на човешката личност и инициатива в безволев инструмент на някакви тайнствени сили с неясни планове за бъдещето. Социалната демокрация значеше преди всичко класова борба.

Коя тайнствена ръка въртеше колелото на класовата борба‚ на националната разруха на мъглявия интернационализъм? Марксизмът. А марксизмът бе‚ по рождение и по дейност‚ чисто еврейска духовна зараза.

В Линц‚ и още по-­малко в Браунау‚ евреи не е имало‚ или поне не са се проявявали. И Хитлер чистосърдечно си признава‚ че отначало е гледал на евреите безразлично‚ повлечен от прочетените книги и от общото мнение‚ че не е човешко да се преследва някой‚ заради религиозното му различие. По тази причина‚ той посрещал злобните атаки на антисемитската виенска преса като прекалени и недостойни за XX­тия век.

Обаче близкото му опознаване с обществения живот във Виена – където 10% от населението беше еврейско и имаше всестранно господствуващо положение – не само промени първоначалния му възглед‚ но му даде ключа за влизане в тайнствената скиня‚ където се приготвяха всички козни и отрови. Хитлер не без учудване узна‚ че грамадната част от предприятията са еврейски или се финансират от еврейски банки‚ следователно‚ експлоатацията на работниците е тяхно дело и за тяхна полза. Но‚ същевременно‚ пак евреи водят борбата против съществуващия строй на капитализъм и експлоатация! Пресата – тази магерница на общественото мнение – беше в еврейски ръце. Чрез нея невидимият евреин оправдаваше‚ успокояваше или насъскваше‚ според случая. И другите културни институти‚ които влияят върху общественото мнение и определят светогледа – книгоиздателства‚ литература‚ изкуства‚ театър‚ правни и социологични науки – бяха в по­-голямата си част обсебени от еврейството.

Затова нацията бе така лекомислено осмивана – защото евреинът е безотечественик. Затова интернационализмът беше нещо естествено – защото вечният евреин бе у дома си навсякъде. Затова се разрушаваха равнодушно вековни духовни ценности – защото те бяха чужди и дори противни на еврейския дух. Затова еврейството‚ с всички разполагаеми средства‚ ласкаеше и поддържаше Хабсбургския двор‚ макар че той‚ по династически причини‚ изкуствено създаваше и крепеше сепаратизма между северни и южни германци. А дворът се отплащаше с благосклонно отнасяне. Най­-после‚ социалдемократическите работнически и политически водачи‚ бяха евреи или поеврейчени австрийци.

Така започна антисемитизмът на Адолф Хитлер. Не по настроение или предрасъдък‚ а като дълбока национална и обществена необходимост. И понеже юдеизмът е нещо природно дадено‚ както е например отровата в зъбите на усойницата‚ всички арийски народи‚ които желаят да образуват една естествена народна общност‚ трябва да се пазят от примес на неарийска кръв и особено на еврейска кръв‚ която носи винаги със себе си разрушителните свойства на расата си и разяжда всеки организъм‚ в който би попаднала. Ето защо‚ националната общност‚ борба против старите светогледни заблуждения‚ националсоциалистически нов ред и всичко присъщо неми – е логически свързано с антисемитизма и расизма. Дори отношението на едно лице към този проблем‚ определя искреността на отношението му към новото учение‚ първоизворът на което е Адолф Хитлер.

Хитлер не беше първият откривател на еврейската отрова. Той я откри само лично за себе си и по свой път. По това време противоеврейското знаме се носеше от шефа на Християнско­социалистическата партия – д­-р Карл Люгер. Тя искрено се стремеше към социални реформи и намираше здрава опора особено у средното съсловие (мителщанда). Обаче Хитлер не се присъедини към тази партия‚ главно по две принципни причини – първо‚ тя искаше да обхване всички поданици на Хабсбургската монархия‚ което значеше‚ че поставя национализма на втори план‚ а Хитлер мечтаеше за една единна германска нация‚ като носителка на всички духовни ценности; второ‚ християнските­ социалисти преследваха само правоверните евреи‚ но не и покръстените‚ смесените с християни и пр.‚ което показваше‚ че тази партия и нейния шеф нямат ясна представа за расовия проблем.

Във Виена Хитлер се запозна с още една партия‚ която привличаше симпатиите му – това беше Пангерманската или Великогерманската партия на барон фон Шьонерер. Тя мечтаеше за обединяването на всички германци в един Райх‚ следователно тя беше и против сепаратичната политика на Хабсбургската династия. Последното обстоятелство много допадаше на човека‚ комуто бе съдено да осъществи германското национално обединение‚ на което Хабсбургите са се противопоставяли векове наред‚ по всевъзможни причини. Логично последователна‚ партията преследваше и евреите като раса‚ а не като религия. Обаче‚ великогерманското движене на Шьонерер приличаше на огромен пожар от сухи съчки – след едно бързо и голямо разрастване в ширина и интензивност‚ настъпи неочаквано бързото му заглъхване. Главната причина за неуспеха се криеше не в идеологията‚ а във факта‚ че движението не можа да увлече народните маси. То се ограничи сред интелигенцията и родолюбивото гражданство‚ които не бяха настроени за водене една свързана с изпитания борба.

Ясно беше‚ че нито една от двете партии не бе годна да разреши тежките социални и националистични проблеми. Оставаше да се проучи по-­отблизо прехвалената социална демокрация‚ която трябваше да коригира порочната грешка на Великата френска революция‚ а именно: да съчетае представителната демокрация на Третото съсловие (т.е. либералистичното парламентарно "народовластие") със "социалната справедливост" на един Карл Маркс‚ която тогава умишлено бе пренебрегната и дори отхвърлена от френската буржоазия. Същината на тази партия и на демокрацията изобщо‚ можеше да се види най­-добре в нейното върховно проявление – парламента. И Хитлер‚ със свойствената му планомерност‚ започва да посещава през свободното си време Виенския парламент и внимателно‚ макар критически‚ да следи дебатите. Две години продължи това проучване на практическата парламентарна действителност. Разбира се‚ никой от важните господа представители на народа тогава не е подозирал‚ че там горе в галерията седи и напрегнато ги слуша един 22­годишен работник‚ който един ден ще ги изпрати да вършат по-­положителна работа‚ а красивото здание ще използува за по­-полезни цели.

ОТНОШЕНИЕ  КЪМ  ПАРЛАМЕНТА 

Хитлер чистосърдечно признава в Mein Kampf, че отначало и той (както и хиляди и хиляди между нас) е считал парламента за основен инструмент на свободното народно самоуправление Продължителното четене на вестници и политическа литература бе внушило и нему "известно уважение към английския парламент" (първообразът на всички парламенти в света)‚ което той не така лесно е могъл да превъзмогне впоследствие. Този момент е важен‚ защото показва‚ че младият Хитлер е пристъпил към светилището на демокрацията с чисто сърце‚ а не с предвзета омраза.

Впечатленията си от Виенския парламент Хитлер живо е изложил в политическата си изповед Моята борба (глава трета). Най­-добре ще бъде да го оставим сам да говори.

След първото посещение в парламента‚ Хитлер казва: "Стига ми само този първи ден‚ за да ме накара седмици наред да размишлявам". Външното и вътрешно съдържание на заседателната зала се е пречупило в неговия обектив с остри линии – "Духовното съдържание на ораторите стоеше на една действително незначителна "висота"‚ доколкото човек можеше да разбере речите им..." A пленумът е представлявал една жестикулираща‚ най­-разнообразно шумяща и неукротимо подвижна маса‚ над която един добродушен човечец с пот на челото се стараеше‚ чрез силно размахване на един звънец‚ ту с добро‚ ту със сериозни запомняния‚ да възстановява достойнството на събранието. Надуваше ме смях".

След няколко седмици странният наблюдател пак се появява в галерията. – "Картината беше променена до неузнаваемост‚ пише Хитлер. Залата беше съвсем празна. Дремеха там долу. Няколко депутати седяха по местата си и се зяпаха едни други. Един "говореше". Един от подпредседателите на камарата присъствуваше и гледаше банките‚ видимо отегчен. Така у мен възникнаха първите опасения и грижи... Една година спокойно наблюдение беше ми достатъчно‚ за да променя основно моето по­раншно мнение за тази институция. Аз не бях само против несполучливата форма‚ която австрийският парламент бе усвоил; не‚ самият парламент‚ като институт‚ бе за мене вече отхвърлен. До този момент аз мислех‚ че нещастието на австрийската камара иде от липсата на немско мнозинство в нея; но сега вече се убедих‚ че нещастието се съдържа в самата същност на учреждението. Цяла редица въпроси изникнаха тогава в съзнанието ми. Започнах да вниквам в демократичния принцип на мнозинството‚ което решава и което съставлява основата на целия институт. Но не по-­малко внимание посветих и на изследването на духовната и нравствена стойност на господата‚ които‚ като избраници на нациите‚ трябваше да служат за осъществяването на техните цели".

Така Хитлер добива представа за типичния парламентарист – "една представа‚ пише той‚ която никога вече не се промени съществено".

"Демокрацията на днешния Запад е предшественица на марксизма. Без нея той не би дошъл. Тя именно създаде на тази световна чума благоприятна почва‚ върху която заразата можа да се разпространи. В своята външна изразна форма – парламентаризма – демокрацията си създаде едно "посмешище от смет и огън"‚ у което‚ за съжаление‚ огънят ми се струва вече изгорял..."

Анализът отиваше по-­дълбоко. Интересното за нас е‚ че тези схващания‚ утвърдени в съзнанието на Хитлер като аксиоми на политическата действителност‚ се запазиха и до времето‚ когато той‚ като Фюрер на народа и на Райха‚ има възможност да ги приложи на дело. Една съставка от този комплекс е схващането за безотговорността в парламентарната демокрация. – "Tова‚ което преди всичко и най­-често ме е карало да се замислям‚ е явната липса на каквато и да било отговорност на едно определено лице. Ако парламентът вземе едно решение‚ чиито последици се окажат най­-пагубни – никой не носи за това отговорност‚ от никого не може да се подири сметка. Нима оставката на едно правителство‚ след като катастрофата е станала‚ може да се нарече поемане на отговорност? Или когато коалицията се промени‚ или парламента бъде разтурен?"

"Изобщо‚ възможно ли е едно колебливо мнозинство да бъде отговорно? Самата мисъл за отговорност‚ не е ли свързана с личността? Ръководното лице на едно правителство може ли практически да бъде държано отговорно за дела‚ чието съставяне и провеждане зависи изключително от волята и благоволението на едно множество от хора? Или: задачата на управляващия държавник не се ли състои – вместо в създаване на творчески идеи и планове – в изкуството да прави гениалните си планове разбираеми за едно стадо от посредственици и след това да измолва благоволителното им гласуване? Това ли е мярката за държавния мъж – да владее изкуството да убеждава‚ поне в същата степен, както и държавническата мъдрост да чертае големи линии и да взема решения? Нима некадърността на един водач се доказва с това‚ че не смогва да спечели за една определена идея мнозинството на едно събрание‚ чиито членове са събрани благодарение на повече или по­-малко нечисти случаи? Та това събрание могло ли е поне веднъж да разбере една идея‚ преди нейният успех да е показал стойността и? Всяко гениално дело на този свят не е ли било очевиден протест на гения срещу тъпотата на масата?"

Преклонението на Хитлер пред природната дарба изобщо‚ се изтъква на няколко места в неговите речи и е негово ръководно начало при избора на служебните лица в партията‚ в държавата и във войската. Резултатите от това искрено търсене на способните хора в Райха са налице. Това отношение е противоположно на старата държава‚ в която често пъти посредствеността бе намирана за по­-удобна и беше предпочитана‚ без оглед на последствията‚ които‚ разбира се‚ оставаха за сметка на невинния народ.

Парламентаризмът води неизбежно към корупция. – Какво трябва да прави държавният мъж‚ пита се Хитлер (все в Моята борба), когато не може да спечели гласовете на мнозинството за своите планове? "Tрябва ли да ги купи? Или да отстъпи пред глупостта на съгражданите си и да се откаже от прокарването на своите планове‚ макар да са признати за жизнено необходими? Трябва ли да се оттегли‚ или все пак да остане?" При тази не само тежка‚ но често пъти фатална за народите дилема‚ Хитлер отново се връща към любимата си тема за белязания със способности водач:

"В такъв случай‚ истинският характер не изпада ли в неразрешим конфликт между действителност и почтеност‚ или по-­добре казано – между действителността и своята честна мисъл? Къде е тук границата‚ която отделя нашия дълг към общността от задължението ни към лична чест? Истинският водач няма ли да си забрани да се принизява по този начин до нивото на един политически спекулант? И обратното‚ няма ли всеки спекулант да се почувствува призван да "прави" политика‚ щом като последната отговорност ще я носи не той‚ а някакво безлично мнозинство? Нашият парламентарен принцип на болшинството не отвежда ли към разрушаване на водаческата идея? Мисли ли някой‚ че напредъкът на този свят се дължи на мозъците на множествата‚ а не е излязъл из главите на малцина? Или смята‚ че занапред тази предпоставка на човешката култура може да бъде изоставена? И напротив‚ не е ли ясно‚ че тя днес е по­-необходима от всеки друг път"?

По­-нататък Хитлер размишлява върху пагубната роля на мнозинствения принцип в парламентарната демокрация и идва‚ по свой път‚ до смелото и вярно заключение‚ че този принцип‚ както и цялата парламентарна демокрация изобщо‚ имат тенденцията да отстраняват личния авторитет‚ компетентността и способните силни личности. Казвам "по свой път"‚ защото тези мисли – разбира се‚ не в тази радикална форма и не с оглед към водачески принцип – са изказвани от видни теоретици и критици на парламентарната демокрация‚ например Емил Фаге – Култът към некомпетентността, 1914; Жозеф Бартелеми – Проблемът за компетентността в демокрацията‚ 1918; Шарл Беноа – Кризата в модерната държава‚ 1897‚ и др. От наблюденията си само върху Виенския парламент и над околната политическа среда‚ Хитлер‚ чрез своята гениална проницателност‚ идва до заключения‚ които най-­големите конституционалисти на Западна Европа са извлекли след дълго кабинетно и практическо проучване на демокрациите.

Парламентарният принцип на болшинството‚ продължава авторът на Моята борба‚ като отхвърля авторитета на личността и на негово място поставя числото на дадено събрание‚ нарушава аристократичната основна мисъл на природата‚ чието схващане за благородство‚ разбира се‚ по никакъв начин не може да се съгласува с днешния упадък на нашите десет хиляди аристократи.

"Какви опустошения върши този институт на модерната демокрация‚ читателят на еврейските вестници не може да си представи‚ освен ако се научи самостоятелно да наблюдава и разсъждава. На първо място‚ този институт дава тласък за невероятно наводняване на целия политически живот с малоценните явления в наши дни" Колкото повече истинският водач ще се оттегля от политическа дейност – която в по­-голямата си част се състои не в творческа работа‚ а в пазарлъци за благоволението на мнозинството – толкова повече политиката ще допада на дребните души и ще ги привлича."

Mечтанията на политическите философи от края на XVIII­ти век‚ които създадоха теорията на либерално­-парламентарната демокрация‚ не се сбъднаха. Техните привлекателни лозунги бяха използувани от буржоазията‚ за да събори кралския абсолютичен режим и да заеме‚ под друга форма‚ мястото на старата привилегирована аристокрация. Буржоазията установи‚ че демокрацията ще бъде представителна‚ т.е. че народът ще упражнява своя суверенитет и ще се самоуправлява чрез представители. А те се определят чрез избор. Следователно‚ която класа или партия спечели изборите‚ превзема парламента и започва фактически да упражнява суверенитета. Така‚ историята и практиката на парламентарните избори станаха истинската практическа история на парламентарните демокрации в света. А за никого не са тайна разнообразните изборни системи‚ коя от коя по-­хитроумно замислени‚ с цел да се изкара "народната воля" не такава‚ каквато е в действителност‚ а каквато е най­желателна за властвуващата група. Към хитроумието на изборните системи и закони‚ като прибавим малката и голяма корупция – ще добием истинския образ на прехвалената и лицемерна либерално-­парламентарна и западна демокрация.

Измамвани в продължение на век и половина; заблуждавани от опартизанената и необективна преса; повличани от обработеното и подправено обществено мнение – гражданите на демокрацията свикнаха с този порочен режим‚ както човекът свиква с разваления въздух в една стая и не го забелязва вече. Първоначалната и правилна цел на демокрацията беше да даде възможност на народа да избере най­-добрите из своята целокупна среда (не само из тесния кръг на дворяните)‚ най-­способните‚ и да ги постави начело на управлението. Вместо това‚ практическото приложение на лъже­демокрацията отблъскваше способните и честните‚ а привличаше политическите авантюристи и амбициозните посредствености. Именно в този стадий на упадък младият Адолф Хитлер е наблюдавал парламента във Виена. И той – излезлият из народните недра беден работник‚ приятелят и бъдещият водач на народните маси – изрича следната строга присъда:

"Отвръщането на масите от всеки превъзхождащ ги гений е станало почти инстинктивно. По­-скоро камила ще мине през иглени уши‚ отколкото един голям човек да бъде "открит" чрез избор"!

Вследствие на това‚ либерално­демократичните парламенти се пълнят с лица некомпетентни и посредствени. – "Никой депутат няма смелостта да стане и да каже: Господа‚ мисля че от тази работа (която имаме да решаваме) ние не разбираме нищо. Поне аз не я разбирам." Не‚ никой няма да стори това‚ не само от липса на доблест‚ но и за да не мине за глупав. "Но щом като системата е такава‚ продължава Хитлер‚ че всеки един е принуден да вземе становище по поставения въпрос‚ характерите започват постепенно да се корумпират." И оттук произлиза следната жестока‚ но справедлива присъда над демократичния парламентаризъм:

"Целта на нашия днешен парламент не е да образува едно събрание от мъдреци‚ но да скърпи едно мнозинство от духовно зависими нули"‚ чието ръководене в определена насока ще бъде толкова по­-лесно‚ колкото по­-голяма е личната ограниченост на отделните депутати. Само така е възможно да се прави партийна политика в днешния лош смисъл на понятието."

Oбщественото мнение и свободната преса – два крещящи лозунга върху знамето на парламентарната демокрация – са съблазнителите на народните маси‚ които я насочват там‚ където са интересите на "народните" водачи и партийни шефове‚ зад които стоят материалните интереси и личните амбиции на големите и малки капиталисти‚ и присъединените към тях групи. Какво мнение си е съставил идеалистът от Браунау за общественото мнение и за печата? Той ни го казва в Mein Kampf със свойствената му искреност и темперамент:

"Това‚ което ние наричаме с думата "обществено мнение"‚ само в една незначителна част се основава върху наши собствени наблюдения и опити; по­-голямата част‚ обаче‚ се дължи на представата‚ която ни дава тъй нареченото "осветление" и което много често е твърде натрапничаво и упорито."

Главният двигател на това "осветляване" на фактите и плановете е възхваляваната от демокрациите свободна преса. Ние вече знаем‚ че печатът е двуостро оръжие‚ че тъй наречената "свободна" демократична преса е често пъти в действителност прикрита робиня на класови‚ партийни‚ съсловни и дори лични интереси. Ето как младият Хитлер‚ от лично наблюдение е дошъл до проникване зад небесно­синята завеса на буржоазната и марксическа преса:

"Грамадна част от политическото "възпитание"‚ което сполучливо е наречено пропаганда‚ се пада на печата. Той се занимава на първо място с "осветителна работа" и затова представлява нещо като училище за възрастни. Обаче това обучение не е в ръцете на държавата‚ а отчасти в лапите на твърде малоценни хора. Аз лично‚ като младеж във Виена‚ имах отличен случай да опозная добре разни собственици и духовни фабриканти на тази машина за масово възпитание. Отначало не можех да се начудя‚ как тази зла велика сила в държавата смогваше в късо време да създаде едно желано обществено мнение‚ дори когато се касаеше до пълно преиначаване на утвърдени вътрешни желания и мнения на обществото. В няколко дни‚ от едно незначително нещо пресата правеше важен държавен акт; и наопаки‚ в същото време‚ жизнени проблеми биваха премълчавани и обричани на забрава или чисто и просто биваха открадвани от паметта или от спомена на масата. В течение на няколко седмици‚ пресата успяваше из Нищото да извлече по чудотворен начин имена‚ да ги свърже в съзнанието на обществото с невероятни надежди‚ дори да им създаде популярност‚ каквато действително значителни хора не могат да достигнат за цял живот. Имена‚ които до преди месец никой не беше чувал. Но същевременно‚ стари и заслужили на държавата или на обществото люде биваха преждевременно обричани на смърт‚ или пък биваха отрупвани с такива ругатни‚ че техните имена в късо време можеха да станат символ на позор и безчестие. Необходимо е този безсъвестен еврейски начин на действие‚ а именно: почтени хора да бъдат отведнъж‚ като по тайнствено даден знак‚ замервани от стотици и стотици места с калта на най­-долното клеветничество‚ докато чистите им дрехи бъдат опръскани с петната на позора – този начин на действие трябва добре да се изучи‚ за да се прецени правилно опасността от такива вестникарски пройдохи."

"Няма средство‚ продължава Хитлер‚ което един такъв духовен разбойник да не употреби‚ за да постигне нечистите си цели. Той ще бръкне в най­-интимните семейни работи и няма да се успокои‚ докато неговият инстинкт на ловджийско куче не изрови някакъв нищожен факт‚ който ще послужи за довършването на нещастната жертва. Но ако не може да се намери някакъв компрометиращ повод‚ дори и при най-­старателно ровене‚ тогава той ще прибегне чисто и просто към клеветата‚ с твърдото убеждение‚ че не само нещо остава дори и при хиляда опровержения‚ но че вследствие на стократното повтаряне‚ което неговите събратя по професия ще подхванат‚ в повечето случаи жертвата ще бъде в невъзможност да се брани. При това‚ тази шайка от пройдохи не предприема нищо поради мотиви‚ които у всички други хора биха могли да се предполагат поне. Боже пази! Когато един такъв нехранимайко атакува околната среда по най-­безчестен начин‚ той съумява като мастилена риба да се забули в облак от добродушна почтеност и мазни фрази‚ брътви за "журналистически дълг" и други такива нелепости; даже се осмелява‚ при заседания и конгреси – сиреч при случаи‚ когато тези труженици се събират в голям брой – да говори за една особена‚ именно за журналистическа "чест"‚ която заседаващата сбирщина важно и с достойнство си потвърждава взаимно. Обаче‚ тъкмо тази сбирщина фабрикува две трети от тъй нареченото "обществено мнение"‚ из чиято пяна се ражда парламентарната Афродита."

Тук мнението на Хитлер за парламентарната демокрация се закръгля. Изборите дават личния състав на парламента‚ а самите избори са‚ в най­-добрите случаи (т.е. когато няма насилия‚ груби фалшификации‚ измами) израз на определената в изборния ден народна воля. Общественото настроение на избирателното тяло и на обществото изобщо‚ наричаме обществено мнение. Следователно‚ демокрациите основателно се позовават на общественото мнение и желаят да бъдат считани за негови изразители. А кой създава това "обществено" мнение? Хитлер ни го каза‚ заедно със своята сурова‚ но искрена и вярна преценка.

 СИНТЕЗАТА 

Хитлеровият практически университет във Виена трая 5 години. От 17 до 23­годишна възраст – когато у човека се формират характера и светогледа. През това време Хитлер прочете много книги и вестници‚ но най-­вече той чете в книгата на живота‚ която Провидението прелистваше лист по лист пред очите му. Така бъдещият народен водач се запозна с живата действителност‚ не от пристрастни книги и казионни училища‚ а направо от извора на живота‚ който е неподправена истина.

В този период на търсене път в живота‚ Адолф Хитлер опозна и сам дълбоко почувствува душата на работника. Той изпита всички явни и скрити недъзи на либералната капиталистическа система и на нейното политическо направление – парламентарната демокрация. Той схвана истинските причини за мизерията и недоволството на трудещите се маси. И разбра защо работниците се пролетаризират‚ защо се оставят да бъдат повлечени от мътния поток на комунизма.

И у бъдещия водач на германската работническа партия се наложи убеждението‚ че работникът не е лош по душа‚ че комунизмът още не е разрушил човешките му добродетели‚ че той дълбоко в сърцето си обича своята родина‚ макар и да говори за интернационализъм... И у Хитлер блясва гениалната по своята простота и съдбовност мисъл – да помири двете противоположности‚ да свърже в едно цяло социализма и национализма. Но това значеше гигантска борба с капитала‚ от една страна‚ и с марксизма‚ от друга; с властвуващата буржоазна демокрация и с всички явни и тайни сили‚ които я поддържат; най­-после и с множеството междинни партии и доктринерни обновители‚ които отцепваха сили от снагата на народа‚ за да ги изхабяват безполезно в мъглявините на своите половинчати и компромисни светогледи. Кой би се наел да води такава непосилна борба? Кой би успял там‚ гдето стотици и хиляди са претърпели досега неуспех?

Тук именно‚ за пръв път изпъква мистичната самоувереност на богобелязаните пророци и народни водачи – бедният работник‚ самотният и неизвестен млад човек‚ един между милиони други в океана на живота‚ си казва‚ че той може да хвърли мост между нацията и социализма‚ че той може да изведе работничеството на спасителния път!

С тези мисли общият работник и самоук чертожник замина за Мюнхен през пролетта на 1912 година. 

ЗА  ПРЪВ  ПЪТ В  МЮНХЕН 

В Мюнхен‚ градът на изкуството‚ Адолф Хитлер пристигна беден‚ безработен и никому неизвестен. Може би красивата архитектура и богати картинни галерии са привлекли самораслия художник‚ който едва ли сам е подозирал‚ че само след седем години този град ще стане негова столица и че той ще бъде първият гражданин тук.

Наред с борбата за съществувание‚ гоним от вътрешен огън‚ Хитлер се отдава на самообразование‚ за да се подготви за голямата задача‚ която още във Виена му се натрапи от само себе си и която го владееше с мистична сила. Той чете история‚ икономика‚ социология‚ философия – неговата природна интелигентност му спомага да продължава с успех своя самообразователен университет. По вътрешна нужда и по навик‚ той следи пресата и политиката на Райха – този германски Райх‚ който беше неговата мечта в сепаративната държава на Хабсбургите. Но възторгът‚ да бъде частица от голямото немско море‚ не трае дълго‚ защото и тук Хитлер открива същите недъзи‚ които измъчваха духа и тялото му във Виена. Толкова по-­добре – защото веригата на мислите и плановете не е прекъсната.

С проникновен поглед Хитлер схвана‚ че либералистичната политика на Райха – постепенно да завладява световните пазари с мирни средства – рано или късно ще доведе до тежък конфликт с индустриалната съперница Англия. Затова той нарича непростимо късогледство решението на Райхстага да не увеличава армията. Увеличението беше искано от Лудендорф. Вън от тези далечни перспективи‚ Хитлер забеляза и това‚ което ставаше около него – ширенето на марксическата зараза. Същото това либералистично правителство гледаше леко на комунистическите агитации и ги преследваше само полицейски‚ когато прекрачваха брутално рамките на закона. Този начин на борба не даваше‚ разбира се‚ никакви задоволителни резултати‚ но буржоазното общество беше доволно‚ че работите "вървят" и не искаше да се обезпокоява с напрежението на по­-решителни мерки. Вследствие на този пораженски дух‚ който впрочем е присъщ на либерално­демократичния режим изобщо‚ комунизмът пусна дълбоки корени и по­-късно‚ след военния погром‚ когато народният дух чувствително отслабна‚ заразата се появи със стихийна сила.

И още едно важно обстоятелство не избягна от наблюдателното око на Хитлер – работниците не бяха в блестящо положение‚ не все пак едно социално законодателство‚ водещо началото си от Бисмарково време‚ беше в ход. Интересно е‚ че тези подобрения не отслабнаха волята им за борба и класово раздалечаване. От тази констатация Хитлер извлече едно много важно заключение‚ което той по-­късно приложи‚ но което трябва да служи за поука на мнозина отговорни държавници в преходни режими‚ а именно: само със стопански отстъпки и само с полицейско­ съдебни мерки една политическа или социална идея (в случая марксизма) не може да бъде надвита – необходимо е на една идеология да се противопостави друга‚ по­-убедителна и по­-силна.

Интересът към изкуството съставя слънчевите паузи на младия Хитлер. Особено много той се пристрастява към Вагнеровата музика и‚ с отделяни от залъка си стотинки‚ той ходи в галерията на театъра‚ за да слуша Вагнер‚ без да съзнава‚ може би‚ тайнствения афинитет между гениалния композитор на германската митология и гениалния бъдещ организатор на германския народен дух.

Хитлер още не се е простил с мечтата си да намери приложение на своя художествен талант. Чрез самообразование и труд‚ той мечтае да стане майстор строител и да ръководи постройки. Но между конкуренцията на дипломираните и организирани архитекти той не може да си пробие път и трябва да се задоволява да им изработва скици по поръчка. Когато човек гледа колосалните и красиви постройки на националсоциалистическия режим – грандиозните стадиони на спортния площад в Берлин‚ гигантските постройки на Марсово поле в Нюрнберг‚ множество грамадни сгради за министерства и учреждения‚ венеца на новия архитектурен стил: Райхсканцлай‚ Мюнхенската правна академия и много други – не може да не ги свърже със самородния талант на Фюрера. Той постигна най-­после мечтата си да ръководи постройки и то като безподобен майстор‚ защото никой не е създавал толкова много архитектурни паметници в толкова късо време. Няма значителен план­ проект‚ който да не минал през критическото око на Хитлер и да не е понесъл неговите идейни подобрения. Той създаде и свой или националсоциалистически стил – сублимна простота и хармония на линиите‚ грандиозен замах и полза за практическия живот. Ако в стила е отразен човекът‚ то в новия строителен стил на Райха е отразена душата на Хитлер.

И още една чертица из живота на този необикновен човек‚ в Мюнхен. Между многото занятия тук‚ той не е изоставял и палитрата. Рисувал е за лично удоволствие‚ както това е обикновено нещо за всеки роден талант. Понякога и при случай‚ за да изкара нещо допълнително за прехраната си‚ Хитлер е рисувал плакати. Кой беден художник на света не е рисувал плакати и фирми по поръчка? Но онази злоезична еврейска преса‚ която Хитлер така хубаво охарактеризира в Mein Kampf, не изпита никаква почит и никакъв сърдечен трепет пред Божия дар на един беден художник‚ а разпространи глупавата мълва‚ че Водачът‚ министър и канцлер на нова Германия не е никой друг‚ а някакъв си бивш "бояджия". Аз споменавам тази мълва‚ за да се червят от нея всички‚ които навремето‚ волно или неволно‚ са и се поддавали.

 НЕ  САМО  ДУМИ‚  НО  И  КРЪВ  ЗА  РОДИНАТА 

Оглеждайки духовното мъртвило наоколо си‚ Хитлер тъгува‚ че не се е родил поне сто години по­-рано – "например‚ пише той‚ по време на Освободителната война (против Наполеон)‚ когато човекът‚ дори и без "гешефт"‚ действително струваше нещо".

В тази атмосфера на критическо отношение към околната среда‚ на търсене правия път на самообразование и самопознание‚ избухна Световната война – 2 август 1914.

Без да обмисля‚ тласкан от своя искрен национализъм‚ Хитлер още на 3 август подаде до Баварския крал молба да бъде приет в някой баварски полк. На следния ден‚ той "с треперещи от вълнение ръце" разтворил плика с отговора – "Молбата ми беше удовлетворена‚ пише той в Mein Kampf, радостта и благодарността ми нямаха граници". След няколко дни облякох войнишките дрехи‚ които носих близо шест години". Той бе зачислен в доброволческия полк List. След двумесечно усилено обучение‚ полкът замина за фронта.

Някой би запитал‚ защо Хитлер‚ като австриец по рождение и поданство‚ не се е записал в австрийската армия? Той сам отговаря на този въпрос така: "Аз не исках да се бия за Хабсбургската държава‚ но бях готов всеки момент да дам живота си за моя народ и за този Райх‚ който го олицетворява". – Tази изповед е искрена. Още от самото начало на своето обществено пробуждане‚ Хитлер гледа на династията като на главна пречка за обединяването на германския народ в един единен Райх. Тук трябва да се изтъкне‚ че най-­великото национално дело на Адолф Хитлер – обединението на немството в един велик Райх – не е използуване на случайна политическа конюнктура‚ а е завършек на една отдавна замислена и идеологично обоснована идея.

Хитлер не обяснява радостта си от обявяването на войната и бързото си решение да вземе дейно участие в нея. Тази изповед ще цитирам‚ защото тя е урок за всички патриоти и патриотари по света.

– "Още като момче и после като млад мъж‚ аз често имах желанието да докажа поне веднъж на дело‚ че моят национален възторг не е празна дума. Струваше ми се греховно дори‚ да викам ура‚ без да съм придобил вътрешното право за това. Защото‚ кой смее да си служи с тази дума‚ ако поне веднъж не я е изпробвал там‚ гдето няма преструвки и гдето неумолимата ръка на съдбата започва да мери народи и човеци‚ съобразно с истинската стойност на тяхното чувство и убеждение? И на мене‚ както и на милиони други‚ сърцето се преизпълни с щастие‚ защото най­-после ми се удаде случай да се освободя от това мъчително съмнение. Много често бях пял "Deutschland über alles" и съм си драл гърлото да викам "Heil", затова ми се стори‚ че Бог ми изпраща голяма милост като ми дава случай да се явя пред вечния Съдия и да засвидетелствувам истинността на моето националистично чувство".

Полкът "Лист" скоро взе участие в големите сражения из Белгия. В многобройните атаки на нож редникът Хитлер прояви такава храброст и самоотверженост‚ че привлече вниманието на командира си и бе награден с Железния кръст 2­^ра степен. По­-после‚ ефрейторът Хитлер се оказа много ловък патрулен началник. Ротният го използуваше за най­-опасните патрулни нападения и разузнавания. Много пъти той доброволно е отменял по­-стари войници – бащи на семейства.

Ранен в рамото‚ в битката при Сома на 16 октомври 1916‚ Хитлер прекара няколко седмици в болница и пак се върна на фронта. През тежката 1918‚ храбрият ефрейтор със своя патрул залови един френски офицер и 15 войници. Тогава получи Железния кръст 1^­ва степен – същият и единствен орден‚ който Фюрерът и Райхсканцлер носи и сега.

На 14 октомври 1918‚ при Иперн‚ англичаните ненадейно употребиха отровен газ. Заедно с мнозина‚ падна отровен и Хитлер. Пренесен в болница‚ той дълго време страда от страшни болки и бе ослепял от отравянето. Постепенно здравето му се подобряваше и зрението завръщаше.

Когато излезе от болницата‚ Хитлер научи всичко за края на войната и за погрома.

 НЕ  ОТЧАЯНИЕ‚  А  ТЪРСЕНЕ  ИЗХОД 

Неговите лични страдания изчезват пред великото страдание на родината. Сам самичък в Мюнхен‚ без никакви средства‚ той няма време да мисли за себе си. И неговият гняв е насочен не срещу държавата и обществото‚ които равнодушно оставят на улицата своите ветерани‚ но срещу онази шайка от марксисти и пораженци‚ която извърши ноемврийската революция и погази националното знаме.

Неговият твърд характер се налага и всред това велико нещастие – вместо да се отчайва‚ той почва да търси изход. Неговият аналитичен ум го насочва да претегли събитията и да намери причините за погрома. И то не толкова за да търси отговорности‚ колкото да установи по­-правилно спасителния път. Той си спомни‚ че още всред войната‚ като ранен и оздравяващ в Мюнхен‚ наблюдаваше първото нравствено разложение на тила‚ което се пренасяше и на фронта. Той чуваше как евреи цинично се хвалят с прикрито отклонение от бойната линия и разклащат морала на другите войници. Той забелязваше растящото пораженчество на еврейската‚ марксическата и социал­демократичната преса‚ и не можеше да се начуди‚ как правителството търпи всичко това. След смазването на Русия‚ когато духът на противниците се разколеба‚ германските марксисти обявиха прочутата муниционна стачка‚ с която не само увредиха снабдяването‚ но разколебаха духовете и показаха на Съглашението‚ че то може да разчита на вътрешното разпадане на Германия. Непредвидливост‚ некадърност и корупция в продоволствието и търговията доубиваха творческия дух у народа и войската. Затова Хитлер винаги е поддържал в речите си‚ че тилът е провалил фронта.

Германската военна и гражданска пропаганда‚ която трябваше да поддържа борческия дух‚ беше вяла‚ нескопосана‚ бездарна. Неприятелската пропаганда‚ напротив‚ е вършила своята работа безскрупулно‚ но изкусно. Една основна грешка на германската пропаганда‚ според наблюденията на Хитлер‚ е тази‚ че тя не е съумяла да представи на народа една ясна военна цел и да му обясни защо той се бие и защо не трябва да слага оръжието си‚ докато не извоюва крайната победа. Докато марксистите имат една идеология и я проповядват с фанатизъм‚ управляващата буржоазия е лишена от идейност и от идеали. Ясно е било за Хитлер‚ че на марксизма трябва да се противопостави една нова идеология и че народният дух се кърми с идеали‚ а не с гешефти.

На 9 ноември 1918 социал­демократи и комунисти завършиха погрома на Германия с една пораженска революция‚ която свали монархията‚ потъпка националното знаме‚ поруга народната чест и капитулира пред неприятелите. Родината е повалена‚ но предателите‚ ликуващи‚ развяват червеното знаме над нея и не могат да скрият радостта си от опиянението на властта.

– Затова ли паднаха най-­добрите синове на Германия? – пита се Хитлер с натежало от скръб сърце. Ще оставим ли тези безотечественици да тъпчат родината? Не! И хиляди пъти не!

Имаше само едно средство за спасяване на Германия от шайката на социал­демократи и комунисти‚ които бяха обсебили улицата и се считаха за законни господари на държавата и народа: борба‚ упорита и безмилостна борба‚ до пълното им унищожаване.

Първата задача беше да се спаси народния дух – тази основна ценност‚ която врагът не можа да разруши‚ но която комунисти и евреи бяха се заловили да доубият.

Дойде "мирният" договор. Той показа и на слепците‚ че у победителите няма ни разум‚ ни човещина. Германия беше обречена на робство и бавно загиване. В Мюнхен безотечествениците намериха сгодна почва да обявят съветска република. Спартак и социалдемокрацията‚ като два диви коня теглеха тялото на Германия на две страни и заплашваха да го разкъсат.

Пред тази трагична картина Хитлер реши‚ без да претегля опасности и възможности‚ да се хвърли отново в борба за спасяване на Отечеството – със същия идеализъм‚ с който преди пет години отиде да го защитава с оръжие. Сега оръжието на гражданина беше политиката.

И Хитлер реши да се отдаде на политическа дейност.

Така започна кариерата на най-­големия политик и държавен мъж на нашето време.

 ОРГАНИЗАЦИОННИ  НАЧЕНКИ 

Комунисти и евреи бяха успели да обявят "съветска република" в Мюнхен и тероризираха гражданството. Този факт накара мнозина да излязат из своето равнодушие и да почнат да се организират за противопоставяне и борба. Нека веднага споменем‚ че противниците на съветската републиката не можаха да и противопоставят нищо идеологично от значение и затова комунизмът остана като ендемична зараза дори до възтържествуването на национал­социализма‚ който му противопостави по­убедителна идеология и по­-добре организирана народна сила. Наистина "съветската" република бе свалена и заместена с по-­умерената социал­демократична република‚ обаче това стана с помощта на войската и жандармерията‚ т.е. с ония силови средства на държавата‚ които бяха останали от миналия режим и от войната. Победата беше извоювана само с въоръжена сила и гражданско противопоставяне‚ което значи‚ че идеологията на юдео­-болшевизма – подобно на отровен живец в затворена рана – оставаше. Достигането и изтребването на тоя дълбоко загнезден живец бе извършено от Движението на Хитлер‚ което е едновременно идеология и организация‚ духовна и физическа сила.

Има два факта‚ които показват‚ че противо-комунистическото и националистично държание на Хитлер не е останало съвсем неизвестно и неоценено. След свалянето на "съветската република" в Мюнхен‚ назначена бе една правителствена военна комисия‚ която да анкетира делата и престъпленията на червените – в тази комисия беше повикан да сътрудничи и Хитлер. Малко по-­късно‚ когато щабът на войската разбра‚ че и войниците трябва да бъдат запознати с политическите идеи на момента – комунизъм‚ съветизъм‚ национализъм – фронтовакът Адолф Хитлер беше поканен да води словесни занятия при един мюнхенски полк. Тук‚ в тази родолюбива и дисциплинирана среда‚ Хитлер за пръв път изпитва силата на своето слово‚ правилността на своите схващания и вярата в по­-доброто бъдеще на своя народ. Въпреки погрома и вътрешната разнебитеност‚ Германия още криеше в недрата си здрави сили – необходимо бе те да се издирят и организират.

Към края на 1918 година шестима идеалисти бяха основали един политически кръжок‚ наречен "Германска работническа партия". На 5 януари 1919‚ Хитлер получи покана да се яви на вечерно събрание. Тук се случи един инцидент‚ който има голямо значение за определяне твърдостта на великогерманската идея у Хитлер – на това събрание било предложено Бавария да се отдели в самостоятелна държава. Предложението било посрещнато доста благосклонно. Обаче новопоканеният така рязко е осъдил тази престъпна мисъл и така пламенно е защитил идеята за едно голямо и общо германско отечество‚ че присъствуващите занемели. Нежелаещ да сътрудничи със сепаратисти‚ Хитлер напуснал събранието. След няколко дни‚ обаче‚ получил писмено съобщение‚ че е приет за член на "Германската работническа партия". Шестимата бяха размислили и решили‚ че седмият има право.

Седмината се събираха често на заседание и почти при всяка нова среща‚ числото на съмишлениците се увеличаваше с по няколко души. Когато броят достигна 111‚ кръжокът ­партия реши‚ че може да излезе на публично събрание. Първото стана в залата на мюнхенския локал Хофбройхаус‚ на 24 февруари 1920. Говорител‚ пред около две хиляди слушатели‚ беше Адолф Хитлер‚ който‚ през време на многобройните събрания на кръжока‚ бе открил в себе си ораторски талант и който бе се наложил спонтанно на другарите си като най-­подходящ изразител на техния общ светоглед.

На това първо публично събрание Хитлер изложи и подробно обясни‚ точка по точка‚ 25­те точки на партийната програма‚ като искаше от събранието да се произнесе‚ дали одобрява всеки един пункт. Одобренията ставаха все по-­бурни и по­бурни‚ докато най-­после събранието се превърна в нестихваща овация. Това беше първият плебисцит на Хитлер‚ първият непосредствен допир с народната воля. Тази програма‚ съставена от самия Хитлер и одобрена от другарите му‚ остави и досега основна Харта на партията и правителството. Ние я даваме текстуално‚ малко по­нататък‚ защото тя е синтез на национал­социализма‚ като държавна идеология и практическа политика. Две особености трябва да се изтъкнат – първо‚ нейната яснота‚ искреност и простота; второ‚ нейното цялостно и правилно обхващане на живота‚ което и осигури дълголетие и до днес. Най­-после‚ много важно за характера на Движението е‚ че когато Хитлер взе властта‚ най-­добросъвестно се зае да осъществи програмата си тъй‚ както беше обещал на народа. За него и за сътрудниците му програмата не беше само средство да се вземе властта‚ а цел на тази власт. По това Движението се отличава от партиите на парламентарната демокрация‚ чиято неискреност и негодност трябваше непрестанно да се прикрива с демагогия.

ВРАГ  № 1 

На това събрание комунисти и национални социалисти си дадоха първото голямо сражение. Ръководната марксическа еврейщина бе вече разбрала‚ че от малката партия на работниците­ националисти може един ден да излезе най­-голямата опасност за тях и за плановете им. Затова предизвикателствата‚ скандалите и насъскванията на червената преса нямаха край.

Когато големият плакат на "Германската работническа партия" обяви публичното си програмно събрание‚ почти половината от местата в Хофбройхаус бяха заети от комунисти. Целта им беше да превземат или да разтурят събранието. Когато Хитлер се качи на трибуната – една приспособена маса от локала – и започна речта си‚ комунистите наченаха шаблонните си обструкции (които и ние в България познаваме!) с шум‚ тропане и всевъзможни провиквания. Фронтовакът Хитлер, който четири години беше отстоявал пред много по-­страшни шумове‚ не се смути. Речта продължаваше плавно и с висок глас.

Като видяха‚ че не могат да смутят оратора‚ комунистите засилиха обструкциите си по най­-необуздан начин. Тогава националистите наскачаха и в късо време въдвориха необходимата тишина‚ с онова средство‚ което единствено вразумява нахалството и безмозъчието на комуниста.

Хитлер довърши речта си вече несмущаван и при възторжени одобрения. За стотен път той намери потвърждение на схващането си‚ че комунизмът трябва да бъде атакуван с две оръжия: духовно‚ което да сломява неговата погрешна и порочна идеология‚ и физическо‚ което да противопоставя организирана сила против дръзките нападения на безотечествениците срещу всички божествени и човешки закони. И двете оръжия Хитлер изкова така майсторски‚ както никой преди и след него.

Това не беше първото му сблъскване с червените безумци и престъпници. Още като никому неизвестен и безработен фронтовак‚ току що напуснал военната болница‚ Хитлер бе привлякъл вниманието на юдео­болшевишкия шпионаж: На 27 април 1919‚ в зори‚ трима червеногвардейци нахлуха в стаята на Хитлер‚ за да го арестуват като контрареволюционер. Това бе през терористическия режим на "съветската република" в Мюнхен. Обаче фронтовакът Хитлер бързо грабна карабината си и нападателите офейкаха.

На постоянните комунистически предизвикателства и нападения не можа да устои шефът на "Германската работническа партия" Харер и си подаде оставката. Заместникът му Антон Дрекслер също така не можа да издържи за дълго. Само желязната воля на Хитлер беше по­-твърда и от най-­дръзките юдео­болшевишки нападения. Тази необикновена издръжливост на нервите и волята трябва да се отбележи още отсега‚ защото тя е голям фактор в политическия живот на Фюрера. 

ОСНОВАВАНЕ  И  ДУХ  НА

НАЦИОНАЛСОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ГЕРМАНСКА

РАБОТНИЧЕСКА  ПАРТИЯ 

Политическата организация‚ в която Хитлер направи своите първи обществени завоевания‚ се наричаше "Германска работническа партия". В нея той заемаше видно и дори духовно­ ръководно място‚ но не беше неин шеф‚ нито дори основател. В продължение на година и половина Хитлер вдъхна на партията и на своите съпартизани много от своите схващания и темперамент. Той е‚ който я издигна от кръжок в партия и внуши велкогерманската идея.

В "Германската работническа партия" Хитлер заемаше поста ръководител на пропагандата‚ но това не значеше само устройване на затворени и публични събрания‚ речи и печат. Това значеше излагане и внушаване на една нова идеология‚ която се оформяваше и усъвършенствуваше в динамиката на събитията. Като пропагандист на една обществена организация‚ Хитлер имаше възможност да облече във формата на публична проповед ония идеи‚ които беше придобил от своя практически университет във Виена‚ в Мюнхен и на фронта. Това‚ което той пропагандираше от името на партията‚ бе в действителност неговото собствено Верую‚ което той внушаваше не само на народа‚ но и на самата партия. Така‚ пропагандистът оформяваше светогледа на собствените си съпартизани‚ от името на които говореше на народа. Затова с пълно право се казва‚ че Адолф Хитлер е не само първоизворът на национал­социализма‚ но е и създател на съмишлениците си‚ които подеха неговите идеи и ги разнесоха по германските земи. Големите личности‚ които ние днес виждаме около Фюрера‚ да проповядват неговия светоглед‚ да управляват‚ да командуват армии‚ да се сражават – всички те са духовни създания на този необикновен човек.

Какви идеи Хитлер насади още в "Германската работническа партия"‚ която му послужи като преддверие или подготовка за същинската националсоциалистическа партия? – Всички идеи‚ които ние вече познаваме от бляскавото им приложение в Германия и от множеството речи и книги на националсоциалистическите първенци. Както вече споменах‚ Хитлер от самото начало стъпи на правия път‚ вследствие на което неговата идеология и неговото Движение се развиваха в подробностите‚ обогатяваха се по съдържание‚ разясняваха и усъвършенствуваха се‚ но не измениха нито основните си догми‚ нито насоката си. Затова Движението срещаше по пътя си препятствия‚ които го забавяха‚ но не го отклоняваха. Затова то се развиваше без колебания. И тази твърда установеност на идеите автоматически се предаваше на партийните последователи.

Още във Виена Хитлер дойде до прозрението‚ че национализмът и социализмът могат да бъдат свързани като двата стълба на един и същ свод. Тази основна мисъл се утвърждаваше с течение на времето. А постоянната борба с комунистите и социалдемократите направи от нея главно идейно оръжие – срещу интернационализма на червените безотечественици‚ Хитлер възправи естествената канара на национализма.

Социализмът трябваше да грабне от ръката на марксистите лозунга на социалните реформи и социалната справедливост. Но този социализъм нямаше нищо общо с еврейския марксизъм и всевъзможните му поделения – това беше ново учение за социалните отношения‚ основано върху идеята за народната общност като диаметрална противоположност на индивидуализма. Наричат го "германски социализъм"‚ за разлика от еврейския. Хитлер отрано се научи да различава творческия капитал‚ като необходимо средство в процеса на производството‚ от спекулативния капитал‚ който търси преди всичко печалба‚ който служи само на своя собственик‚ който движи международните борси‚ който събира лихви на лихвите и ограбва всички. Хитлер търсеше разковничето: да запази творческата сила на капитала‚ но да го освободи от всичките му грабливи инстинкти. Това значеше‚ да се измени цялата плоскост на стопанството – като от либералистично се мине към общностно стопанство. Тогава‚ при това пълно завъртане на плоскостта‚ капиталът ще запази законните си собственици‚ но ще бъде употребяван в националното производство и размяна‚ за полза на народната общност. Капиталът няма да се схваща чисто и просто като придобита или наследена вещ‚ а преди всичко като резултат на труда и като помощно средство на труда в производството. Частният капитал и частното стопанство ще се подчиняват на общия народен интерес и ще се насочват и управляват тъй‚ както изисква народното благо. Без такава една основна промяна в схващанията и понятията – която промяна съставлява именно националсоциалистическата стопанска революция – за истински социализъм‚ за нова социално­ справедлива държава‚ изобщо за нов ред не може да се говори‚ освен само на думи‚ освен ако декорите се вземат за действителност.

Във връзка с пълното завъртане на стопанската плоскост стои Хитлеровият нравствен императив: "Общият интерес има предимство пред частния интерес". От тази основна догма се дедуцира цялото учение на национал­социализма за новата насока и новите форми на стопанските и социални отношения в народната общност‚ която става ядка и цел на новата държава. Капиталът вече не може да господствува над труда‚ нито егоизмът на частния стопанин може да злепоставя съществуването и благоденствието на нацията.

Хитлер издигна един нов национализъм. Наистина‚ любовта към род и родна земя е вродено у човека чувство‚ което има постоянството и еднаквостта на инстинкта. Но въпреки това‚ национализмът е бил различен и е различен‚ наспроти епохата‚ расата‚ възпитанието‚ личния темперамент и пр. Национализмът и патриотизмът на старото буржоазно­либералистично общество могат да имат хубав вид и да са по­добри от интернационализма и безотечествеността‚ но те са слаби да увлекат народните маси. Какъв националист е онзи‚ който поставя своя интерес на първо място и иска "другите" да се грижат за останалите сънародници? Каква увлекателна и заразителна сила може да има един патриотизъм‚ който се изчерпва в обща любов към родината‚ но не е готов на никакви социални жертви?

Новият‚ истинският‚ искреният национализъм трябва да бъде реален‚ а не само словесен. Истинският националист се чувствува член на народната общност – това значи‚ че той поставя нейното благо по­-високо от своето лично благо; че той не може със своите действия да увреди общността‚ за да обогати или да издигне себе си; че той е всеки момент готов на материални‚ социални и лични жертви‚ щом те са необходими за съществуването или спасяването на нацията; че той‚ като член на една обществена организация‚ например на едно националсоциалист